ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ СЪЮЗ ЗА ФИЗИЧЕСКА КУЛТУРА И СПОРТ
История на Идеята за обединяване и координиране силите и дейността на различните видове спортове е много стара. В България тя се заражда още с основаването на първите спортните клубове и организации. Пръв поставя началото вестник „Спорт“ през далечната 1908 година, когато поставя въпроса за „взаимното подпомагане на спортни организации“.
Създаването на БСФС е нов етап в развитието на българското физкултурно и спортно движение. Той поема задължението и отговорността да създаде нова национална система на спортното движение в страната по подобие
най-развитите по това време европейски и световни спортни сили. БСФС се изгражда на основата на обединението на спортни организации, асоциации и спортни клубове.
От основаването си на 18. 01. 1958 година, до 1991 година БСФС е със статут на главен обществено-държавен орган за управление на физическата култура и спорта в страната. За този период от време БСФС създава една от
водещите световни системи за организация и управление на масовата физическа култура и спорт и олимпийска
подготовка. Изградена е мощна спортно-материална база, научна и научно-приложна дейност. България става призната световна спортна сила. От 1952 до 1992 год. само от участие в Летни Олимпийски игри, под ръководството на БСФС, българските спортисти завоюват 167 медала(40 златни, 69 сребърни, 58 бронзови). От участие само в световни първенства за мъже и жени до 1990 год. са завоювани общо 845 медала.(235 златни, 287 сребърни и 323 бронзови.) От участие в европейски първенства за мъже и жени за завоювани 1139 медала.(404 златни, 407 сребърни, 328 бронзови.) Връх на спортните успехи на страната ни са Летните Олимпийски игри в Сеул 1988 год. България е седма олимпийска и световна спортна сила с 10 златни, 12 сребърни 13 бронзови медала. По общия брой - 35 медала, страната ни се нарежда на 5-то място в неофициалното класиране от Олимпийските игри.
Към настоящия момент всички Европейски и Световни спортни сили прилагат този обществено-държавен модел за развитие и управление на националните си спортни системи. В началото на 90-те години, с политическите промени в страната се създава държавен орган за управление на спорта. До настоящият момент той има 7 промени в наименованието и структурата си – държавни агенции в момента министерство на младежта и спорта. За голямо съжаление,завоювания от БСФС изключителен международен спортен имидж на страната ни в много голяма степен беше загубен.
Към днешна дата, БСФС постепенно възвръща своя имидж в спортната общественост чрез самостоятелна дейност, като национална обществена спортна организация обединявайки 108 членове (Български спортни федерации, Обединени спортни клубове, Спортни асоциации и самостоятелни клубове по вид спорт).
Основният приоритет в дейността на БСФС в момента е подпомагане дейността на своите членове в областта на
спорта за всички, детско-юношеския спорт, както и домакинство на международни спортни прояви в страната ни.
Това са детски и юношески първенства по различни видове спорт под егидата на българските спортни федерации и спортни асоциации членове на Съюза.
БСФС участва през последните години неизменно в подготовката по изменение и допълнение на закона за
физическото възпитание и спорта. БСФС е член на общоевропейската неправителствена спортна организация ENGSO по въпросите. През 2012 година в курорта Слънчев бряг, Съюза беше домакин на XX-та Юбилейна Генерална Асамблея на ЕНГСО с участници от 46 държави. Ежегодно Съюза участва във всички международни прояви на тази организация. ЕНГСО е единствената европейска неправителствена спортна организация, която се
ползва със статут на официален консултант на Европейската Комисия по проблемите на физическото възпитание и спорта и формирането на приоритетите на новата европейска интеграция.
Изграждането на национална спортна система в България след Втората световна война изведе страната ни от 40-о място на олимпийските игри Хелзинки 1952 до осмо в Мюнхен 1972 и Монреал 1976, трето в Москва 1980 и седмо в Сеул 1988. Причините, обусловили този реален златен век на българския спорт и обясненията за краха след това до наши дни.
Ето основните аспекти на тези процеси.
В най-новата спортна история на България (1945 - 2012) се правят три реформи.
Първата е непосредствено след Втората световна война.
Почти всички обществени спортни организации, действали преди 9 септември 1944 г., по решение на ЦК на БКП и на правителството се обявяват за фашистки или монархически и се закриват. В края на 40-те години на ХХ век по съветски образец целият ни спорт се поставя под ръководството на държавата и на партията (БКП). Документално тези промени се оформят в Закон за физическото възпитание и спорта (19 декември 1947 г.).
В началото на 1948-а се създава Върховен комитет за физическа култура и спорт (ВКФС) към Министерския съвет с подразделения по всички етажи на държавното управление. През септември 1949-а излиза и решение на ЦК на БКП "За състоянието на физическата култура и спорта и задачите на партията в тая област", с което се узаконява "партийното ръководство" над държавните и обществените спортни органи и организации.
Реформираният спорт бележи напредък, но показва и редица вродени недъзи, като най-големият е одържавяването, което не му позволява да използва потенциала на цялото общество. След 10-годишно ходене по мъките се стига до необходимостта от нова реформа.
Втората реформа се прави през 1957/1958 г., когато държавата върна спорта на обществото. ВКФС е закрит, а на негово място се учреди нова обществена спортна организация - БСФС (Български съюз за физическа култура и спорт). С този акт се подготви отмяната на Закона за физическата култура и спорта и се направи опит да се разграничат функциите на държавата от тези на спортните организации.
Постепенно БСФС придоби неофициално статут на обществено-държавен орган за управление на физическата култура и спорта и действа като такъв до края на златния век на спорта.
Това стана възможно, след като държавата предостави по-голямата част от своите функции в спорта на съюза - част от развитието на науката, т.е. приложната наука, преподготовката и квалификацията на управленските и треньорските кадри, формирането на националната стратегия и на националната спортна система.
В продължение на два олимпийски цикъла Токио - Мексико - Мюнхен (1965 - 1972) БСФС разработи стратегия за развитието на олимпийския спорт. Както и системи за детско-юношески спорт, за центрове и съвети за високо спортно майсторство в дружествата и окръзите, за олимпийска подготовка на националните отбори, за научноприложна дейност и медицинско осигуряване, за спортно-състезателна дейност, за материално-техническо и финансово осигуряване, строителство и поддържане на базата... Всички те бяха субординирани и подредени като подсистеми на Единната национална спортна система.
БСФС обедини усилията на спортните федерации, дружествата и Окръжните съвети на БСФС. Също така ангажира държавните органи и ведомства, окръжните народни съвети и общините, младежките и синдикалните организации, за да се издигне равнището на спорта до световните стандарти.
Стандартизирайки и унифицирайки подготовката на спортистите съобразно световните образци, се очакваше и нарастване на броя на претендентите за олимпийски медали. Беше ясно, че да попадне в елита може само талантлив спортист, но за да победи, той трябва да притежава нещо повече от талант. И това може да се постигне само при най-добрия треньор и при най-добрите условия. Това бе и целта, която БСФС си постави тогава с изграждането на ефективна система за подбор, обучение и подготовка на спортисти от висока класа.
БСФС като спортна организация нито имаше за цел, нито можеше да се бори за промяна на държавното управление или да променя обществото. Тя единствено можеше да се адаптира към тях и да ги използва за благото на спорта. Двама председатели на БСФС - Стефан Петров и Трендафил Мартински и техните управленски екипи имаха заслугата да осъзнаят това и да го направят.
Позовавайки се на чл. 1, ал. 2 на тогавашната конституция ("Ръководната сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия") се прилагаше следният механизъм. Всички кардинални проблеми за решаване, които касаеха не само БСФС, се предлагаха в Политбюро или в Секретариата на ЦК на БКП и след одобряване на мерките за решаването им, се оформяха във вид на постановления, които Министерският съвет приемаше. По този механизъм националните 4-годишни олимпийски планове и всички други документи не само за политиката в спорта, приети или утвърдени от партията и правителството, ставаха задължителни за всички органи и организации, имащи задължения по развитието на спорта. Ето така БСФС стана национален спортен лидер.
Нито тогава, нито сега имаме съмнение и колебание в правилността на нашите действия, защото те бяха в интерес на спорта. Ако за нещо съжаляваме, то е, че след демократичните промени след 10 ноември 1989 г. вместо да се потърси и да се приложи нов подобен механизъм, СДС анатемоса БСФС и дружествата за физическа култура и спорт в страната като "комунистически" и ги ликвидира по същество. А с това унищожи и цялата система.
Третата реформа (фаталната) започва в началото на 90-те години на миналия век с ликвидиране на общественото начало и създаване на държавен орган (комитет, агенция, министерство) за управление на спорта. Видя се, че този сбъркан модел е пагубен и затова е необходима четвърта реформа в българския спорт.
Тя трябва да създаде баланс за управление на националния спорт, в който обществото и държавата да не се конкурират и надпреварват кой да води бащина дружина, а да си разпределят функциите така, че спортът да се измъкне от мястото ни на олимпийски игри, което сега е след 70- то, където бе доведен от сегашния модел. А бе оставен в първата десетка на света от реалния златен век на българския спорт.
Игрите Барселона 1992 поставят началото на края на златния век. Само за 4 г. след Сеул падаме от 7-о на 17-о място, титлите от 10 на 3, общият брой медали от 35 на 16, олимпийските точки от 247.80 на 113.50.
В същото време драстично намалява и броят на децата и юношите в специализираните звена за обучение и тренировка (от 181 968 на 90 160), което обрича на свободно падане към дъното на олимпийския ни спорт, за да стигнем до днес. Така българският спорт се върна на равнището от 50-те години на миналия век, когато разчиташе предимно на борбата да го представи добре и достойно на олимпийските игри.
Нито успехите ни през 70-те и 80-те години на ХХ век, нито спадът и дълбоката криза след това са случайни. А съгласно Олимпийската харта, Европейската спортна харта и българската конституция "Спортът е право и задължение на държавата, обществото и индивида".
Тази постановка следва да намери място в съответните нормативни документи, които да задължават, поощряват и да улесняват трите субекта в реализацията на техните права и задължения. Реформираният модел и реформата на самата система следва да предпазват спорта от външни вмешателства - политически, идеологически, религиозни, расистки. За да стане това, е необходимо те да бъдат утвърдени със съответни национални, а не партийни документи (концепция, стратегия, манифест, закон, доктрина) от парламента.